Гърчопис Иван Атанасов

“Ако ме питаш дали ще участвам догодина днес, ще ти кажа не, но за всеки случай ме питай пак утре…”. 

Малко предистория… “Лъвско сърце”… За първи път мернах името през далечната вече 2018-а година, когато, докато хапвах поредния чийзбургер в обедната почивка, просто скролвах фийда във ФБ, за да задоволя допаминовите си рецептори. Още тогава състезанието направи впечатление, но дистанциите бяха убийствени – 3км плуване едва ли се равняваха на способността ми да направя една обиколка в малък басейн, 116км колоездене не бяха равни на рядкото каране на колело от Младост 1 до Младост 2, а 21 км тичане си беше дистанция за коне, не за хора. 

Photo credits: Yanne Golev

Все пак, още тогава някаква лампичка светна, харесах страницата и постепенно започнах да следя клипчета, гърчописи, резултати и т.н. Картинката ставаше все по-епична и велика и реших – догодина ще участвам! Килограмите обаче бяха станали трицифрени и първо трябваше да отслабна, за да  мога поне да се опитам да покрия норматива и cut off-a. Мина точно една година и нещата рязко се влошиха. От 100 – килограмите вече бяха 123.5, а от рядкото каране в парка и футбол не беше останало и следа…Отделно, след болки в кръста лекарите установиха дископатия и забраниха всякакъв спорт. В общи линии нещата бяха опряли до кокала. Като баща на две деца осъзнах, че или е време за промяна, или скоро ще е време за парцел в някой кокетен гробищен парк. 

Photo credits: Yanne Golev

Мисля, че датата беше юни 2019-а година. Последва research, цел, влюбване в триатлона от пръв поглед, персонален треньор, на когото благодаря и до ден днешен и с когото продължаваме напред, защото треньори много, но Любеца е само един, както и стартиране на подготовка. Да, за състезание като Лъвско сърце не може да кажете хоп, и да скочите във водата. Трябва да се поизпотите. Няма да навлизам в подробности какво се случи през следващите 15 месеца, но осъзнах, че когато имаш ясно поставена цел и планиране, нещата се получават. Не се луташ като муха без глава, напротив, структурираш, работиш здраво и се дисциплинираш. Резюмирано – за състезанието бях стигнал 93,6 килограма, бях минал над 3500 км колело, над 1000 км бягане и над 200 км плуване. Отделно, много прекарани часове в залата за ОФП – задължителна подготовка за всеки уважаващ себе си триатлет. 

Photo credits: Yanne Golev

И така, настана септември, месец изгря и Лъвското на вратата зачукА. Доста приятели пожелаха успех, доста близки дойдоха да гледат – не знам как се чувстват професионалните атлети, но дългът към всички тези хора беше задължителен – не може да не хвърлиш боба на максимум, имаш приятели, родители и деца, пропътували цяла България, за да те гледат на живо! Просто не можеш. И така…четвърти септември, 00:00 часа, вече би трябвало да съм заспал, но сънят не идва и не идва. Ставаш, преглеждаш, геловете тук ли са, шишетата заредени ли са с аминокиселини, дали очилата за плуване са подходящи, ами ако видя акула, номерата по местата ли са, каската там ли е… Е, всичко беше там. Планиране му е майката. Потретям 🙂

И, така…ГОЛЕМИЯТ ДЕН ДОЙДЕ! 

Photo credits: Yanne Golev

04:33 – алармата звъни, но аз вече съм буден, защото адреналът чука на вратата. Кратък душ, шейк за вършене на всички неща в тоалетната, обличане, последен check на колелото и товарене в колата. 05:35 – чекиране, подреждане. Съвет – времето в 5 сутринта си е студено, носете си анцуг. Тръгване по бански и суитчър действа леко разхлаждащо, но пък шибаният адреналин държи краката във форма. Следва разгрявка, разговори с други участници. Усещането преди старта е наистина несравнимо. Гледаш и не вярваш на очите си – усмихнати организатори и доброволци, състезатели, които са готови да ти помогнат, въпреки че реално сте съперници, приповдигнато настроение на фона на лек бриз и уникален изгрев…Трябва да се изживее, за да се усети пълноценно. Часът е 6:30, шамандурите вече са сложени, визуализираш трасето, оглеждаш се за нещо голямо в далечината, което да бъде ориентир, слизаш на пясъка и разгряваш. И съвсем неусетно вече става 6:55. “ПЕТ МИНУТИ ДО СТАРТАААА” – надъхващи крясъци от близки и публика, станали по нощите, за да видят лъвското зрелище. 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1 – БУУМ! ЗАПОЧНА СЕ!

ПЛУВАНЕ: 

Photo credits: Yanne Golev

Пералнята, в която влязох като мръсен чорап определено подейства отрезвяващо. Адреналът беше на макс, въздухът стигаше перфектно, техниката беше ясна – кроул, вдишване на всяко загребване, поглеждане на всеки пет загребвания. Мисля, че се движех стабилно. Водата беше изключително приятна, в никакъв случай не беше за неопрен, дори хора с неопрени после изглеждаха леко претоплени (не е хубаво, когато ти остават още колоездене и бягане). Разбира се, всеки участник “яде” по няколко ритника и шамари – част от играта е! На втората обиколка усетих две неприятни неща – парене от огромна медуза (чието име не запомних) и за съжаление губене на сватбена халка…Но както каза любимата ми жена, злато се купува, спомени – не, затова може само да сме живи и здрави и да пием една студена морска вода. Към края на втората обиколка реших да погледна назад и видях, че не съм последен, чувствах се свеж, можех да натисна, но хвърлянето на боба беше резервивано за колелото, така че в спокоен тон, лавиращ между супата от медузи продължих до финала. Погледнах часовника – 1:07, перфектно за целта ми – добавих 53 минути към cut off-a на колелото. Излязох леко замаян, но пък и щастлив, защото мернах Калина и power-a автоматично се качи с 300. Все пак, ако не се доказваш пред любимата си, пред кого да го правиш ?! И така след седемминутно преобличане дойде вторията етап:

КОЛОЕЗДЕНЕ:

Photo credits: Yanne Golev

Хората, казват, че трасето на Лъвско сърце е по-лесно от това на Витоша, че денивелацията е по-малка, че се ядва, че можеш да караш бързо и т.н. Тактично не споменават меко казано “скандалното” присъствие на камънаци. С напомпани гуми на 3.0 атмосфери всяко камъче се усеща като скала, но пък кой каквото сам си направи, друг не може. Първите 30 и няколко километра до Забериново, ако не се лъжа, бяха очаквани. Почти постоянно изкачване, което наподобява на София – Ярема, минавал съм го десетки пъти, макар и с шосейка, чувствах се добре, кадансът беше бърз. Доста състезатели въпреки това ме изпреварваха, всеки пожелаваше успех на другия и продължаваше напред. Геловете вървяха добре, протеинови барчета се редуваха с перфектни сандвичи с лютеница на пунктовете (ДА, СПИРАХ НА ВСЕКИ ПУНКТ ЗА ХРАНА), г*за постепенно започваше да се обажда, но важното е да изтискаш лимона докрай. Над 45 километровият участък между Забериново и Кости беше бърз, друсащ и неравен. Постепенно умората във врата си казваше думата, но не й обръщах особено внимание. На по-тегавите участъци си пусках песни от албума на Сони Бонанза, чиито безмислени текстове бяха някак си романтично допълнение към красотата на баба Странжда. И така, в шеги и закачки между дух и тяло дойде 80-ия км и село Кости. Почивка, смазване на верига и последен баир – 8 километрово изкачване със среден наклон от 10%. Определено се поизпотих, но щом дори имаше време за разговор с един колега по велосипед, е можело да натисна още. Изкачването беше сменено със страховито спускане между вековни дървета и може би НАЙ-ТЕГАВИЯ участък, точно преди Писменово – около 10 километра каране по устието на изсъхнала река с милиарди камъни в различен размер. Там вече благодарих на Господ, че имам деца, защото някои органи отидоха на грешни места и наместването на чакрите продължи дълго. Един от организаторите беше спрял с джип и ме попита: Момче, има ли проблем? Исках да препсувам мощно точно тогава, но просто го помолих: “Догодина асфалтирайте, брат”. Надявам се да е приел молбата сериозно. СЕРИОЗНО! 🙂 

Photo credits: Yanne Golev

Но както всичко хубаво си има край, така и явно всичко лошо си има край, защото каменната река остана зад гърба ми и до края трудното беше единствено баир с име на сегмент в Страва – “Душевадката”. Плакатът: “It’s just a hill, get over it” в началото му обаче не е добър пример. Трябва да се замени с нещо по-народно: “ГАЗИ ГО ТОЯ БАИР” или “АКО не го изкачиш една панда ще плаче” е далеч по-мотивиращо (сещам се и за по крайни изрази, но ще ги запазя за среща на живо). Е, нямаше как, побутах колелцето, баирът свърши, дойде асфалтът и за мое огромно учудване – финишът. 7 часа и 23 минути – УАТ ДА ФАК ?! Усещах се все още цял, не бях падал, а за бягането имах пейсър, при това не обикновен тулуп, а IRONMAN finisher. Нещата май май отиваха на завършване, мечтата постепенно придобиваша реална добавена стойност. Казах си, че 21 км ще бъдат схрускани за максимум 2 часа и 15 минути. И на слизане от колелото, точно преди бягането се появиха един леки стрелкащи болчици в прасците, усещането беше като в шести клас, когато имахме пейджъри и родителите ни ни пращаха съобщение – ПРИБИРАЙ СЕ ВЕДНАГА, а ние нямахме нито пари, нито телефони, нито възможност да отговорим. И се прибирахме. Но както и да е, оставих колелото, нарамих шапка и раница с електролити и потеглих. 

БЯГАНЕ: 

Photo credits: Alexander Valchev

Ех, крачета, крачета…Говроихме си, карахме се, молихме се, ядосвахме се. Отстрани не знам как съм изглеждал, приятели ми казаха, че при разминаването на Лъвската глава са ми говорили, но SERVER NOT RESPONSE беше положението. Първите 3 километра нещата бяха що годе стабилни, впоследствие  обаче темпото рязко спадна заради крампи в двата крака. Когато крампирах, малко дяволито джуджешко гласче се опитваше да ми каже: отказвай сее, но надъхващите думи на Слави Костов – голямо лъвско сърце, фактът, че на финала ме чакат семейство, треньори, приятели, както и все по-малко оставащите километри просто не ми позволиха спиране. Редувах тичане и ходене на по-големите изкачвания, тичах на пети, когато прасците крампираха, поливах се с вода, пипнах камък от Бегликташ за късмет и стигнах до последния километър преди финала….Още веднъж, Слави, ако го четеш тоя гърчопис, благодаря за помощта! И на последния километър, реших да натисна като за последно. Финален спринт, завой по зеления килим и финал – 11 часа 59 минути 00 секунди.

Иван и Слави в Саваната Photo credits: Alexander Valchev

“Иван Атанасов, браво Ванка, ти си машина”. Медал. Въздухът не стигаше и трябваше леко да полегна, в крайна сметка и очите се намокриха, защото както казва Валери Божинов: “Когато човек знае кво му е, само аз си знам кво ми е”….Генералният извод е, че си заслужаваш всяка минута себераздаване, всеки отказан купон, всяко ставане за тренировка, всяко планиране, болка и търпеливо чакане на по-добри резултати… Благодаря на абсолютно всички замесени, беше ЕПИЧНО! 

И за финал, когато днес ме питате дали ще участвам пак, отговорът е – РАЗБИРА СЕ !  

БЪДЕТЕ ВЕЛИКИ: ИВАН АТАНАСОВ, който събуди своето Лъвско сърце