В преизподня на Лъвското сърце 2023 – Николай Боляров

В личната ми преизподня на Лъвското сърце.

Когато нощта ти преди старта премине с топка в корема от нещо проблемно изядено вечерта, тогава само можеш да се успокояваш, че цялата ти подготовка и хвърлена пот няма да отиде на вятъра…т.е. в тоалетната. По ирония на съдбата те пак отидоха в морето, но по свой собствен начин. Надяваш се, че това е предстартова треска и всичко ще отмине. На сутринта в еуфорията от старта спираш да забелязваш сигналите на тялото, а само изгрева. Опитваше да не забравиш нищо от това, което си си мислил толкова дни. Подготвяш си зоната и легена с нещата за колоездене и бягане, да са ти бързо и лесно достъпни, правиш последни ритуали и отиваш на старта. 10, 9, 8….стаааарт , в този момент започва мелето от тела търсещи своя коридор и малкото място за плуване. По средата на първата обиколка обаче, след като нормализираш пулса, разумът ти се връща в главата и усещаш, че все пак ще имаш проблем. Продължаваш и се опитваш да излъжеш мозъка си, че нещата ще преминат, ноооо този път мозъкът се беше отделил от стомаха и втория ръководеше парада. При започването на втората обиколка започна и повръщането. Предполагам на много малко хора им се е случвало точно това, но снощната палачинка с шоколад явно бе решила, че не иска повече да стои в мен. АйрънменЯ омекна. Усетих, че загубих всичките си сили и просто се носих по водата, като водорасло, изцяло под властта на спазмите. Продължих да се движа във водата изоставайки до края на групата, движех се със последните, които обаче също ме подминаваха… Виждах как спасителите ме обикалят, като лешояди набелязали плячката си . Беше сюрреалистично. Вдигнах си очилата и си казах – Момче /по-правилно Чиче/, явно това ще ти е първия DNF. Само да обърнеш към брега и ще се довлачиш до там някак си. Обаче по необясним за здравия разум начин, аз продължавах да се движа по шамандурите на трасето за плуване. Нямаше никаква надежда, че ще завърша дори плуването, но просто го правех… най-вероятно вече и мислех, като водорасло. Едно момче явно разпозна състоянието ми и ме попита дали съм добре, отговорих с неприсъща за мен откровеност – Не, зле ми е! Той предложи да вдигне ръка, за да извика спасител, но му отказах – Ще се прибера някак си, смутолевих. Мисля, че бях решил, да се откажа, дори си го повтарях, за да свикна с мисълта. Вече бях един от последните, ако не и последния. Все по-ясно се чуваше музиката от лагера, горе-долу държах посоката натам. Не знам защо просто не се отправих към плажа за да намеря спасение. А може би знам – Егото! Да, не звучи много модерно, когато идеята за Егото се разглежда в духа на модерната психология, като нещо, на което не трябва да сме роби. Но аз пък явно не съм толкова модерен.

Излязох от водата клатейки се, мисля 10 минути преди контролното време, преди да трябва да ме спрат по правилата, без да имам дори избора да продължа и да оставя това решение в чужди ръце. Бях си казал, че като видя първите служебни лица, ще им съобщя решението си, обаче…. първите някак си ги подминах. И тогава срещу мен видях Миленка от групата фенове, която снимаше. Вече се чудила дали ме е изтървала и съм заминал или пък по-вероятно съм се удавил, защото колелото ми все пак било още в зоната. Искаше да ме окуражи и извика – На клип си побързай! Казах ѝ, че мисля да се откажа заради стомашните си проблеми. А тя тогава ме погледна и каза – Е, чак пък толкова!… Е как човек да се оправи с феновете?!? Някак си това ми стигаше, за да ми даде още малко време да тествам себе си. Чувал съм , че някои хора се отказват, дори познавам такива и ако знаех точната процедура, можеше и аз да го направя веднага. Подвих си опашката и отидох в зоната да си взема колелото. Усетих как съм неадекватен и цялата ми подредба стана един хаос докато си търсих нещата. Качих се на колелото и си казах, че първите километри са в града, след това първия байр също е наблизо, ако има проблем, лесно ще се върна. Мина ми през ума, че ако се появя от тази страна на старт-финала няма да получа медал. Това ли е най-важнато при състезанията…не разбира се, но мозъка има нужда от мотивация, а аз имах много малко останала такава, все пак оставаха 136 км. до правилния подход към старт-финалната арка. Започнах да изпреварвам бавните състезатели, което винаги се отразява добре на душата. Момчетата и момичетата бяха тръгнали да преборят себе си, но с удоволствие, друго темпо и по-различна настройка от моята. Аз обаче влязох в състезателен ритъм и ми се струваше, че вървя добре. Топката в стомаха обаче си беше там. На първият байр човек може да възстанови пулса и да започне да мисли. Първото, което забелязах бе, че съм си забравил компютъра, което не беше такъв проблем, защото бях с часовник. Усетих, че джобчетата ми са по-празни отколкото трябваше да бъдат, бях забравил голяма част от храната в разбъркания леген. Казах си отново, че може би и това няма да е такъв проблем, защото така и така ще имам проблем с храната. Надявах се геловете, които бях залепил по рамката и малкото неща, които бях взел да ми стигнат. Трябва да призная, че колоезденето не ми достави това удоволствие, на което съм свикнал, но вече беше късно. По пунктовете гледах да възстановя малко соли, които явно бях загубил, нямах енергията и свежестта, на които 50-годишното ми тяло се радва обикновено . Надеждата ми за предно класиране при най-коравите мъже от група на 50+ се бяха изпарили и сега трябваше да свиквам с тази мисъл, която не беше от най-мотивиращите. Просто аз така съм устроен, не мога да тръгна туристически, за да измина определено разстояние. Тук модерната психология пак би се обадила, но да си гледа работата. Първо някой фройдист да дойде и да изкара трасето. Общо взето по пунктовете само динята ми създаваше радост . /Да живее този, който я е измислил/. Времето ми нямаше да бъде добро, но каквото – такова, поне с това се бях примирил.

Стигнах финала, а групата ми фенове викаха в подкрепа отстрани, най-много Зари /по разумната ми половина/, която се опитваше да разбере как съм точно. Те знаеха вече от Милена какво се беше случило. Знаех, че трябваше да изглеждам добре в техните очи и за това и повече стоях с гръб към тях, докато се опитвах да си взема нещата от пълния хаос в легена. Липсваха ми геловете за последния етап, освен двата, които бях сложил преди това на колана с номера. Чух отзад Зари да пита – Имаш ли сили?… отговорих й – Сега ще разберем! Първите няколко километра до Маслен нос вървяха добре, като изключим едно падане заради невнимание от моя страна, когато на леко спускане ритнах един корен и се претърколих с две салта във серия с лек финт. Много неудобен момент, защото притесних едно момиче, което бягаше до мен в този момент, но я успокоих, че съм добре. Така си и беше, нямах щети. След това, кагато я настигнах, трябваше да изпъкна с чувството си за хумор и да предам небрежност на ситуацията. Попитах я дали е разбрала извода от падането ми… А той беше, че винаги трябва да вдигаме краката високо/червена точка/.

Знаех, че след първите километри на бягането отново ще се върне умората и липсата на сили, само не знаех кога точно. Но трасето е супер красиво, усещах как този път му се наслаждавам, обръщам повече внимание на гледките и на вятъра който идваше от морето. И понеже съм разумен и аналитичен човек, разбирах, че щом се наслаждавам, това означава, че не бързам. Исках да стигна до Бегликташ, където миналата година заливаха с вода желаещите. Чувствах се прегрял. Обаче тази година по някаква причина не го правиха. Може би са чули, че водните ресурси на планетата намаляват. /Деликатна забележка към организаторите, но те са пичове и ще се сетят./ Хапнах си динята и продължих леко разочарован.

Мъките ми почнаха отново още преди паметника на около 10-я км, а по дългото изкачване, което предстоеше вече можех само да ходя. Усещах се и леко замаян. На последният пункт, доброволците бяха супер. Позволиха ми да се залея два пъти с вода, чух и че дори си поръчваха храната за вечерта… Явно бях окъснял наистина с времето този път. Оставаха 4км да се прибера и то повечето на спускане. Там настигнах и двама, трима, които преди това ме бяха разминали. Дори по спускането по асфалта развих много добро темпо. Финал, викове, масаж…. Пропуснах да се топна в морето с кеф, което си фантазирах доста дълги километри. Вече ми беше станало студено от изразходените калории.

Чудех се дали от това мое лично преживяване може да излезе някаква история, но сега на другия ден, като седнах сутринта на плажа и гледайки морето реших да си го напиша… Може би в духа на модерната психология би се формулирало, като нещо, като терапия.
Силно се надявам тези дни еколозите да не правят проверки в района на залива на Приморско за да не открият повишени нива на сутрешно мюсли със спирулина и вечерна палачинка с шоколад и да обвинят международната обстановка за това.
П.П. Оказа се, че геловете ми са били през 2 легена от моя. Разбрах, когато отидох накрая да си прибирам нещата, а една мацка ме пита дали имам представа какво правят тия гелове в нейния лиген. Както казах, бях си неадекватен по едно време.

До другата година!
Лъвско сърце Lion Heart Ultra