ГЪРЧОПИС РАДОСЛАВ ДИШЕВ

Лъвско Сърце 2022

Гърчопис-ченце

 

Преди всичко искам да отделя няколко изречения за да кажа (и да се подмажа) какви невероятни хора са организаторите и доброволците и колко много усилия и енергия се влагат за организацията на това върховно събитие. Независимо какво се случва в живота им и какви други трудности имат, тези хора влагат 110% от себе си в това всичко да бъде подготвено и изпипано и ние – състезателите и зрителите, да можем да се насладим напълно на това изживяване. Много от доброволците казват неща от типа “не знам как го правите това, изглежда ми нечовешко“, а не осъзнават, че те също показват „нечовешки“ качества. Било то да седят сами с часове наред на крак под напичащото слънце и да насочват или предупреждават състезателите за опасност. Или на някой пункт където да посрещат орди от разтърсени от адреналин, изгладнели и изтощени „лъвове“ и „лъвици“. Или дори да бъхтят на базов лагер в дните преди или след състезанието без да спират и без да губят позитивната си енергия или доброто настроение. Едно голямо БРАВО и едно БЛАГОДАРЯ на всички вас!

След цяла седмица закани от прогнозата, вечерта преди старта най-накрая се изля приятно поройче. На „последната вечеря“ с Филип и Виктор се шегувахме свободно за състоянието на трасето, но вечерта преди да заспя усетих нарастваща тревога, която най-лесно може да се опише с текста на песента „Бягство“ от група Авеню: „последна нощ, а утре ме очаква път. Поглеждам през прозореца дали навън вали…“. Двете цели които имах за състезанието – да подобря миналогодишното време с 2 часа и да направя най-бързият финален спринт, започваха повече да ми натежават отколкото да ме мотивират. Както обикновено почти не спах цяла нощ. На сутринта бързах да отида на базов и да действам за да не се сковавам. Ивето и Гери ме приютиха при доброволците на регистрация, където закусих стабилно. Докато похапвах и се друсах с бета аланин станах свидетел на един организиран хаус, който вероятно всяка година се развива по същия начин, но просто до сега не бях обърнал внимание. Цялата маса от доброволци и организатори тичаха напред-назад, нагоре-надолу, абе във всички позволени от физиката посоки. Всеки вършеше нещо, всеки беше зает и измежду всичкото това бяха почнали да се появяват и състезатели, който крадешком влизаха в транзишън зоната, сякаш за да не пречат. Впечатляващо е как дори броени часове или минути преди старта може да наблюдаваш кипящата организация ако просто вдигнеш поглед и се огледаш.

Влизайки в зоната забелязах, че някои други състезатели предвидливо си бяха обърнали легените или въобще не бяха оставяли екипировката си да нощува. Уви, гросмайсторът в мен се беше изложил и моето легенче беше пълно с вода, а любимата ми бегаческа раничка с инструментите и резервите за колелото беше приятно прогизнала. Все пак бях спокоен, че поне дрехите ми бяха сухи, а и ако мокра раница в старта на колоезденето беше най-големият ми проблем за деня, щеше да е хубав ден. Изгревът беше ослепително красив, а вълните примамливо страховити.

Както винаги сигналът за старт дойде бързо. Въодушевено се втурнах напред, тъй като „мелето“ в началото на плуването е любимата ми част от плуването. Плесниците, които изяждам под водата приятно ме разсънват и кръвта ми закипява като морето около нас. Тази година, обаче, имаше нов играч на полето – вълните. С навлизането във водата видях как пред мен не малко здрави мъжаги биват повалени по гръб. Това по никакъв начин не повлия на решението ми да посрещна първата вълна с гърди. В следващия миг едва не направих кълбо назад под водата. Докато съумея да се освестя и изправя втора вълна ме повали по гръб и почти изстреля очилата от главата ми. След като и трета вълна ме събора, осъзнах, че трябва да съм по-бърз, наместих очилата, гмурнах се напред и зашляпах. Някъде из небитието на морето съм кръстосал пътища с Кръстин, на когото отново искам да се извиня, че съм го сръчкал, като леко ще вметна, че след като ме задмина на колелото като пътен знак, се замислих дали другия път да не го сръчкам по-силно. Излязох от водата за около 58 минути, което е добро подобрение спрямо предните години като време, но тъй като трасето беше по-късо заради вълните пейса ми си е същия. Поне съм постоянен.

След сравнително бърз транзишът по мои стандарти яхнах колелото и се понесох като вихъра или поне така си мислех, докато не ме задминаха 2-3ма други колоездачи още на първите метри на асфалта. Раницата, която още беше леко влажна, бързо изсъхна на гърба ми, което беше страхотно, защото още на първото спускане след Писменово нагазихме в кал до колене. Точно преди най-стръмния участък, който свършваше в голямо кално блато, стоеше Дидо като доброволец и предупреждаваше да се внимава със скоростта. Това предупреждение ме спаси от лечебно пързаляне по корем.

След още малко катерене стигнах Визица, и след малко асфалт – Заберново. Тук ми беше първият планиран пит стоп. Доброволците на пункта в Писменово както и тези които сипваха вода на входа на Визица само ги поздравих минавайки. В Заберново Вальо и Петко действаха по-светкавично и ефективно дори и от екипа на Ред Бул във Формула 1, а Жани и Ния викаха окуражително докато се занимаваха със времеизмерването. Преди да успея да си разтупам краката бях с храна в ръка, с пълни бидони и дори получих бърз, но много полезен и разпускащ масаж от Петко както ми беше и обещал.

За жалост бързият пит стоп бързо отминава. Малко след пункта в Заберново следва едно от дългите спускания – до Тракийски Лагер. Благодарение на предварителното обхождане на тази част от трасето с джип и инструктаж от г-н Балчев както и съветите за спускания, които получих от Виктор Танков и Петко Дилчев по време на организираната колоездачна тренировка в дните преди състезанието, минах през този участък с добра скорост и без никакви произшествия.

В гърчописа трябва да има и гърч. Той започва тук. Още преди да мина Тракийски Лагер усетих опъване в кръста. Успокоявах се с мисълта, че като седна на седалката и започна да въртя по сравнително равния участък, който следва до Качул, всичко ще се оправи. Да, ама – не. Болката постепенно се усилваше. Теренът друсаше приятно, което помагаше с болката, и беше осеян с редуващи се водни и кални локви. След като успешно заобиколих първите няколко локви, прецених, че ще е по-бързо просто да минавам през тях. За това пък следващата локва се оказа достатъчно дълбока да ме изкъпе целия. Бонусът беше, че поизми калта, която бях натрупал до момента. И така до Качул, ту се калях, ту се къпех и през цялото време си мрънках за пустия кръст, и че не съм карал достатъчно за да е по-здрав.

На пункта при Качул Веси и Павката бяха запретнали здраво ръкави и посрещаха калните чудовища с големи усмивки. Не спрях за дълго и на тръгване успях да си изпусна половината протеиново барче на пътя, за щастие поне опаковката си я прибрах в джоба. Теренът до Кости беше по-прощаващ. Или е нямало калища и локви, или не са били паметни. Кръста се успокои и с изключение на едно по-дълго катерене, мъка нямаше. С наближаването на Кости си дадох сметка, че шансовете да завъртя колоездачното трасе за 6:30-7:00 часа, каквато ми беше целта, се бяха изпарили. За сметка на това все още се движех достатъчно добре за да постигна или подобря времето си от предната година, което, имайки предвид условията, не звучеше твърде зле. Пред пункта на Кости ме посрещнаха Меги и Криси, а след това Любо надвика музиката от джипа на Ред Бул с новия ми лозунг „Номер 100 е номер 1“ и се втурна да ми помага, а Номи и другите доброволци на пункта, които за жалост не познавам, се раздаваха като ултри да помогнат на всеки. Цуцо от Епик Байк Шоп, въпреки че беше затънал до уши от байкове молещи за вниманието му, беше страшно весел и се наслаждаваше на екшъна. След като се посъвзех, а Цуцо стегна сивкаво-черният ми жребец, го яхнах отново (жребеца, не Цуцо) и закретах по баира лашкайки се като каручка в полето.

Който е чел първият ми гърчопис от Лъвското издание 2020 ще знае, че с баирченцето от Кости до КПП-то сме си особено близки, след като тогава не само хвърлих боба и изстисках лимона, ами и душата си излях на него. За щастие тази година нямаше такива ексцесии, а мъката дори беше споделена, главно с Велизар (кодово име: номер 42). Усилено търсихме разнообразни теми да ни разсеят от текущата мор, но някак си разговорът все се връщаше към бедстване и вечният въпрос: „колко остана до върха“.

Малко след КПП-то започва вероятно най-дългото спускане по трасето. На него, по спомен, има само един по-опасен участък и не малко остри завои, но с правилно захождане те могат да се вземат без или с минимално използване на спирачките. Съветите, които споменах по-рано отново влезнаха в отлична употреба. Метриките на адреналина и кефа бяха пълни. В края на спускането имаше само една дума, с която успях да го опиша – феноменално. Това и казах на номер 77, който беше метри пред мен и също се беше спуснал яростно. Вероятно не ме беше чул или не беше разбрал, че говоря на него защото не отговори, но аз реших да постъпя като Джордън, да го приема лично и да го запазя като стимул за мотивация за по-късно.

След едно прекрасно спускане няма какво друго да ни очаква освен още „малко“ кал. На места с къси стръмни спускания и изкачвания, през които обикновено се преминава скоростно, беше толкова кално, че се налагаше да слизаме и да ги заобикаляме креативно за да не се пързаляме в калта. Аз, бидейки тенисист/планинар с отличен баланс, координация и катерачески способности, естествено се подхлъзнах и се изпльосках по лице в едно от по-големите калища. След като се увериха, че съм добре, някой от колоездачите около мен реши да приповдигне духа на всички (мен включително) на мой гръб: „имал си нужда да си починеш“ и не съм сигурен дали си въобразявам или някой добави „какво си намери“, а аз бих довършил с „тук ли намери да легнеш“. 

Въпреки всичко калта беше за предпочитане пред това, което следваше. Участъкът известен в Страва като „Пломби, бъбреци и китки“, а аз бих добавил и кръст, заслужено носи това име. Тази година преди старта чух доста оплаквания или притеснения точно за този участък. Като един примерен гражданин уверих всички, че не е толкова гаден, че е само 2-3км и стига да въртиш камъните „с размер на детски юмрук“, които покриват почти целия път, не се усещат чак толкова зле. Първо искам да отправя официално извинение към всички, които съм излъгал така безочливо. Може би от възрастта паметта е започнала да ми изневерява или просто не нося на болка колкото миналата или по-миналата година, а най-вероятно е комбинация от двете. Да започнем с това, че според Страва участъкът е 6.44км, аз обаче ги усетих като 12км… поне. Преди да се раздрусам там се шегувах на ум, че съм си оставил кръста по трасето и ще помоля г-н Балчев да се оглежда за него като събират маркировката. След първите 1-2км по камънаците си спомнях с умиление миговете от Тракийски лагер и сравнително „лекото“ опъване в кръста, което чувствах там. Но не мога да прекалявам с оплакванията. Пломби не изпадаха, бъбреците, до колкото знам, са си на място и китките все още функционират. Що се отнася до мотивацията точно тук ме задминаха не малко на брой колоездачи, сред които и Марто и Вера, но поне окуражителните думи на Марто „утре бъбреци не ти трябват“, „върти и ще мине по-бързо“ и подобни, останаха с мен. Вече е ясно – догодина пак ще обяснявам на всички как е къс, лесен и приятен този участък, само трябва да се върти.

Докато мина късото катерене до Фазаново след камънаците, псувните в главата ми бяха на плейбек като изтъркан хит от 90те, който повече те дразни отколкото разведрява. Стигнах до пункта и там срещнах Вадим. Очаквах, че ще е финиширал доста преди мен, но се оказа, че и той е бедствал – беше останал без китки. След бързи процедури по съживяване с диня и други вкусотии под ръководството на доброволците с Вадим поехме заедно напред. За пореден път демонстрирах перфектната си памет като му казвах колко спускане и катерене ни остава до асфалта и се оказваше, че почти на 100% съм грешал. Отново минахме покрай Дидо, който изглеждаше само 1-2 идеи по-свеж от нас, цял ден беше бил на крак младежа. Избутахме последния хълм и видяхме асфалта. Аз спрях да смажа веригата, защото вече скърцаше като Жигула, а Вадим отпраши напред, за което не го виня, тъй като на финала го очакваха почивка, бира и море.

На влизане в Приморско духът ми беше паднал. Чувствах умора и мислех, че кръста ще тежи на бягането. Виждах, че дори колоезденето ще ми е с 10тина минути по-бавно от миналата година, което не е зле спрямо условията, но точно в него момент натежаваше на психиката. Все пак доброволците по пътя ме насърчаваха и от това усмивката се крепеше. Жани, като маршал, наду свирката сякаш се задава кралски конвой. Вальо спря около 6-7 автомобила на място с окуражителното „ти си, братле“, публиката и атмосферата на старт-финала бяха вдъхновяващи и като черешка на тортата бяха Петко и Ния, които ме насърчаваха като влезнах в транзишън зоната и Виктор, който ме чакаше за да бяга с мен.

В първия момент, все още под властта на негативни емоции, казах на Викториньо да бяга напред, защото ще съм бавен и ще е тежко, но той беше настоятелен и ми напомни за втората цел, която имах – финалния спринт. Поразтърсих глава, оставих емоциите да отекнат за момент и осъзнах, че с него бягането ще е далеч по-добре. Смених бързо екипировката от колоездене на бягане и тръгнахме. Като по чудо нито имаше болка в кръста, нито краката тежаха. Е това с краката бързо се промени, но поне се движеха и то не прекалено бавно. Изведнъж всичките зимни бягания, до Златни Мостове, че и нагоре, придобиха смисъл. Още преди Маслен нос бяхме изпреварили няколко бегача, а до Беглик таш – още няколко. Там получих освежаващ душ, който беше увековечен с топ снимка от Крисо, а енергията на доброволците ме зареди допълнително.