Лъвско Сърце 2021 – Първи триатлон и една мечта по-малко – Веселин Лефтеров

Лъвско Сърце 2021 – Първи триатлон и една мечта по-малко – Веселин Лефтеров

Posted by Lion Heart | д/м/г

Предупреждение
Хората, които ме познават, знаят че обичам да говоря, понякога доста. Когато пиша – нещата стават още по-сериозни, защото никой не ме прекъсва. Та в този ред на мисли – това, което следва е всичко друго, но не и кратко описание…

Предистория
Искам да участвам в Лъвско Сърце (ЛС) откакто чух за него в далечната 2016 г. Откакто започнах малко по-редовно да бягам и да третирам „претоварванията“, и другите ми тренировъчни грешки с плуване, винаги съм искал да пробвам как е триатлона (Why s*ck in only running, when you could s*ck in two more sports too?!?), но колоезденето ми действаше като психическа бариера. Меко казано – не се чувствам комфортно да споделям шосето с автомобили, а всички триатлони, за които бях чувал до тогава, бяха предвидени за шосеен велосипед, и съответно изискваха поне малко опит с такъв. Тогава чух за ЛС и неговите 116 км из горите на Странджа. Дистанцията ми звучеше брутално, но пък изцяло предполагаше планински велосипед, а да добия опит с такъв не ми звучеше толкова невъзможно, колкото с шосеен.

И така, далеч назад в 2016, постепенно започнах да добавям кратки тренировки с колело (~20 km,
предимно в Западен парк), за да свикна със седлото и движението на краката. В последствие, стана ясно, че личните ми планове не са съвместими с пребиваване в Приморско в началото на септември и всичко „угасна“. По подобен начин се развиха нещата и през 2017, а през 2018 и 2019 просто не намирах време даже и за „редовно“ бягане. После дойде март 2020 и някак цялата година тръгна криво откъм тренировки, контузии и всичко останало. Затова, когато през март тази година, жена ми ме попита какво искам за рождения си ден, аз почти без да се замисля казах: Билет за Лъвско Сърце! На следващият ден получих мейл за успешна регистрация и осъзнах, че явно през тази година най-накрая ще трябва да свикна със седалката на колелото.

Подготовката
Първоначално планувах да започна да „добавям“ колело към седмичният график още през април, и евентуално – да направя поне няколко плувни сесии с инструктор, чрез което да си подобря техниката и да „сваля“ допълнително натоварването от краката, през етап плуване. В крайна сметка си останах само с плановете, които също така включваха и участия в няколко „бегачески“ събития, за които си бях поставил определени цели, още миналата година.

Също като плановете ми за колело и плуване – целите ми за „бегаческите“ събития се сгромолясаха поголовно, като едно от тях даже пропуснах, а друго – не завърших за втора поредна година. В последствие прегледах плановете си до краят на годината, и установих, че за да я завърша с нещо положително, единствено ми остава да завърша успешно ЛС. И така – едва към краят на юни започнах да се „качвам на седлото“, с идеята, че за оставащите два
месеца, може би някак ще успея да натрупам малко повече километри, които да ми помогнат да избутам някак си, така страшният за мен етап колоездене.

Тук е редно да спомена, че най-важното нещо за подготовката ми с колелото, всъщност ми се случи на „бегаческо“ събитие. В „скороходният“ етап на В100 (или Ж98) успях да движа известно време с Мартин Мартинов (който беше „завъртял“ колоездачният етап преди това, и затова се движеше бавно, като мен). В приказките помежду ни стана ясно, че ще участвам в ЛС, но пък съм „гола вода“ с колелото, и съм меко казано притеснен. Така се разбрахме, че стига да искам – ще покараме заедно и ще ми помогне с някой друг съвет.

В крайна сметка, в последствие успяхме да покараме заедно няколко пъти, а съветите които Марто ми даде никак не бяха малко, а вероятно и благодарение на тях успях да се справя с баирите и пътеките на Странджа.
Марто, ако някога прочетеш това – благодаря ти още веднъж!

Няма смисъл да описвам тренировките си с колелото – мисля, че бяха малко, а най-дългата беше малко над 50 км по пътеките на Витоша. Иначе, междувременно започнах да „опознавам врага“ с всякакви възможни не-колоездачни средства – започнах да чета „гърчописи“ и да гледам клипове в туба-та на състезатели от минали издания на ЛС, просто за да добия по-добра представа как точно изглежда вело-трасето, и да свържа по-добре коментарите на организаторите и Камен Тончев (тези тук) с реални „картинки“. Така успях да получа виртуална представа за не малка част от трасето, чрез което поне да добия някаква увереност, че може и да се справя с него за по-малко от 8 часа, или в рамките на контролното време.


Подготовката ми с плуването беше пълен фарс. Плувах няколко пъти в басейн, в морето също успях да плувам едва няколко пъти, и то не повече от километър, до километър и половина при всяка „тренировка“. Така, според статистиката на часовника ми, за тази година, преди състезанието, бях изплувал по-малко от 10 км. Въпреки това – бях сигурен, че дори и в най-лошият случай (силни вълни и много изтръпнали ръце) ще успея да изляза от водата за по-малко от час и половина, което не само се вписваше чудесно в контролното време от 2 часа, а и ми добавяше малък буфер за колоездачният етап.

С бягането бях малко по-добре, отколкото с плуването – през юли и август се стараех да бягам по около 30 км седмично, и да имам поне едно бягане над 15 км, но не винаги успявах. В крайна сметка, сумарното ми време за тренировка през юли и август рядко надхвърляше 5 часа
седмично (по-скоро обратното – беше по-малко), но това беше всичко с което разполагах.

За четвъртата дисциплина на триатлона – храненето, или по-скоро „химията“, разчитах на известен опит с гелове, повече четене на писанията на Ицо (онзи, дето не спира да тича и да чупи рекорди), както и на много ограничен експеримент (две последователни тренировки тип „тухла“) с електролити. Освен това, бях с идеята, че поне докато карам колелото – мога да си хапвам умерено и от храната по пунктовете, а за бягането – всичко щеше да зависи от това как е стомахът ми, според натоварването и погълнатите гелове и електролити.

Така, в крайна сметка, с една доста съмнителна подготовка, изградих следната стратегия: да плувам почти изцяло без да натоварвам краката, след това да се концентрирам върху това, някак да завърша колоезденето, а ако може – да не съм напълно гроги в края му, за да мога да компенсирам поне малко след това с бягане.

Състезанието
4 септември, 4:30 сутринта, хотел в краят на Приморско, противоположен на плаж Перла.
Имах чувството, че алармата ми е звъннала съвсем малко, след като съм заспал, а и вероятно наистина е било така – макар, че легнах сравнително рано, изобщо не успях да заспя, и имах чувството, че съм се въртял с часове от предстартовата треска. Баня, два банана, облекло, последна проверка на списъка и багажа, „разтоварване“ и скок в колата.

Паркирах на около 300 м преди „базовият лагер“, точно до бус-а на сърф-училището. Тъмно е, и
определено ми е студено. Мислено си тегля една, че не си взех и блуза, а само тънка ветровка. Също така, рязко получих още една причина (освен анти-медуза покритието) да завиждам на хората с неопрени.

Минах сравнително бързо през чек-а – колелото беше там от предният ден, заедно с нещата за него, и така оставаха за проверка само нещата за плуване и бягане. Така се оказах зъзнеш, повече от час преди старта, и с почти никаква работа в зоната за смяна. Сипах си вода в бутилките, сложиш две таблетки електролит в едната, след това проверих багажа 2 пъти, подредих си нещата в легена, така че да са ми удобни за след плуването и пак оставаше адски много време, а аз вече направо треперех от студ.

Не познавах на практика почти никой на старта – знаех, че вероятно ще видя Дани Йорданов, защото го видях в стартовият списък и до там. Така, по една или друга причина, заговорих човека до мен (май често го правя) и така се запознах с Ивайло Радев. Обсъдихме набързо информацията от техническата конференция, а след това и студа: човече, да знаеш ветровката и тениската ще ги сваля малко преди да влезем във водата, смутолевих почти без да треперя, а Ивайло в това време вадеше неопрена…

Продължихме с несъществените разговори, аз му помогнах да си оправи неопрена и тогава мернах Дани в отсрещната страна на велосипедните стойки. Отидох да го видя, не само за да му пожелая успех, но и за да имам причина да се поразтъпча и да размърдам охладеното си туловище. Дани ме посрещна с усмивка и ми каза да не се притеснявам, но и да следя времето, за да не се отплесна. Спомена ми още, и че колелото не е толкова страшно (хич не му повярвах тогава), а ако си запазил малко свежест в краката – по-голямата част от трасето за бягане си е направо „бегаемо“. Благодарих му за съветите, пожелах му успех и се върнах да се разделя с дрехите си – вече се събираше тълпа пред изхода към плажа. Докато се събличах, мернах Ивайло, пожелах му успех и на него, изсмуках предвиденият гел, изпих излишната ми вода и се запътих още по-треперещ към тълпата зад изхода към плажа.

На плажа рязко си дадох сметка, че пясъкът е доста по-студен от почвата в зоната за смяна, затова
набързо натиках тапите за уши, сложих си шапката, и с бърза крачка тръгнах към водата. Оооо, найнакрая топлина! Сгрях се, „олигавих“ си очилата за плуване и се върнах да изчакам старта с няколко идеи по-добро състояние на духа.

3, 2, 1 старт! Бях застанал в средата на средната група (дадоха ми зелена гривна, след като казах, че смятам да плувам към час и десет минути), и затова по-скоро ходех, отколкото да бягам през тълпата пред, зад и навсякъде около мен, на плажа и в плитката вода. Мислех, че съм подготвен за това което следва във водата – все пак съм плувал с още 4 души в коридор на 25 м басейн, а и бях в „погото“ на Slayer през 2010 г. на националният стадион… Ммм, не – нищо общо…

Ритниците от бруст в тялото са доста гадни (а ако имат и нокти – деругите също), но това важи и
за шамарите от кроул в главата, особено когато си поемаш въздух. Силно се надявам, че не съм ударил някой, а ако съм – извинения, не е било умишлено, просто вероятно съм опитвал да мърдам и да дишам, за избягам от „грешната страна на ритниците“…

Нещата тъкмо се успокоиха (май минах покрай втората, или трета шамандура – не можах да разбера покрай шамарите) и тогава се натресох в стадо медузи. Е, добре де – можеше и да са по-големи, но поне не можаха да ме „парнат“. Взех да се оглеждам и за тях, когато установих, че застигам двама плувци и реших да мина помежду им, за не ги заобикалям. В този момент, дамата, която се падаше отдясно на мен (дишам предимно на ляв мах), реши че ще смени стила от бруст на кроул, и естествено с първият си мах „загреба“ повече от моята глава, отколкото от морската вода. Дамата беше с доста добро телосложение, и ако до тогава не бях виждал морски звезди в Черно море, благодарение на „загребването“ ѝ – видях!

Измучах под водата нещо нечленоразделно, включиh здраво краката в плуването и след малко бях извън обсега на следващите махове. Пак отпуснах краката, успокоих се отново и плавно затворих първата обиколка за малко над 32 минути. Казах си – няма вече с кой да се бавя толкова пред себе си, втората ще я завърша по-бързо, за да станат около час сумарно. Някъде там пръстите на ръцете ми здраво взеха да изтръпват (според двама лекари – имам полу-диагностициран синдром на Рейно), затова се обърнах за малко по гръб, наместих си тапите за уши и вдигнах глава да се огледам – ха, този в лодката на близо май го познавам! Хей, Мишо, как си (после го срещнах и след финала – не го бях виждал от години, а той естествено не ме беше познал с шапката и очилата)? Добре, прозвуча от среща, а при теб всичко наред ли е? Да, всичко е 6 – просто си оправям тапите за уши, смутолевих аз и се обърнах да мятам с ръце, за да докажа думите си.

Малко по-късно почти не чувствах пръстите на дясната си ръка, но пък знаех, че плувам с прилично темпо и ако „вкарам“ и малко крака – ще завърша плуването по-бързо, и още докато се обличам – всичко ще е наред. А, крак пред лицето ми – отклон надясно… Опа, медуза на носа ми… Е, малка е, но пък добре ме „парна“… Докато „благословях“ на ум и се оглеждах за още медузи почти забравих за ръцете си, а вече наближавах краят на втората обиколка – завърших я за малко над 29 минути, или двете заедно – за малко над час, а на плажа стъпих отново за малко под час и 4 минути. Стъпих, и чух музиката – Rage дънеха краят на един от бруталните си хитове със страшна сила (Killing in the name of), а тълпа от зрители на плажа викаха и окуражаваха излизащите от водата. Затичах се по пясъка и по стълбите, и закрещях заедно с мистър Де Ла Рока силно неподходящият за детска аудитория край на песента (F*ck you, I won’t do what you tell me! Mother f*cker!!!!). Предполагам, че съм бил трагикомична гледка – ухилен до уши малоумник, вероятно с червен нос (благодаря ти медузке), бягащ по мокър клин и „пеещ“ псувни на всеослушание, но тогава никак не ми пукаше. Като се замисля – и сега съм почти в същото състояние, само бих се чувствал неудобно да обясня на дъщеря ми какво точно съм си „припявал“.

Тениската и късите гащи са вече на мен – сядам на бетонно блокче от оградата за да си избърша краката от пясъка, преди чорапите. Обувките са вече на краката ми и отивам към двете нули – лееелееее, колко „адреналин“ се е разтоварил в тоалетната… Ето защо имаше такива опашки преди това… Да си бях свършил работата в морето, ама как – като не знам дали случайно няма да „затопля“ някой по-бърз плувец? Излизам, мятам раницата на гърба си, слагам каската и ръкавиците, свалям „коня“ от стойката и докато бягам с него към арката надявам очилата.

Понасям се по улиците на Приморско и се сещам за маршрута, и хотела в който сме отседнали, заедно със семейството ми, и за факта, че терасата на стаята гледа към улицата… Малко след това чух две познати гласчета да викат „Татеее!“… Погледнах нагоре, ухилих се, помахах им в отговор, дадох въздушни целувки (една малко по-високо за майка им) и продължих напред с поне 20 вата повече.

Пътят към Писменово определено беше приятен – качването на практика не се усещаше, а времето беше страхотно. Направо не ми се спираше изобщо, затова на пункта в селото, почти без да слизам от колелото, награбих две фурми, натиках ги устата си, взех трета в лявата ръка, а на усмихнатите доброволци (Искате ли вода, или нещо друго?) измучах нещо като „Супер сте, благодаря ви“, доколкото можах, предвид фурмите в устата ми, и отпраших нататък по трасето. Бях с две бутилки от по 950 ml и планувах да ми стигнат без проблем до пункта в Заберново, където планувах и да хапна нещо по-съществено, докато зареждам с вода. Затова, така и не спрях на пункта във Визица, а директно продължих към Заберново.

Някъде към 25-я км реших, че все пак „скърцането“ в корема ми заслужава да получи порцийка
въглехидрати и там някъде използвах първият (и единствен за етап колело) „състезателен“ гел. Мммм, това с боровинките не го бях опитвал преди (tri-berry). Мислено си отбелязах да оставя другият такъв (стартирах сутринта с общо 6 гела в раницата) за бягането, отпих няколко глътки вода и продължих да дерзая по баира, в очакване на края му, спускането по асфалт и храната в Заберново. Е, качването свърши (поне временно), а спускането буквално отлетя в небитието като дюнер след парти вечер – бързо, мазно, с кеф, и мерак за още…

Ето го и пункта в Заберново – спирам, зарязвам колелото на страни, вадя бутилката с вода – има още доста, но я пълня. Поглеждам електролитите – повече от половината бутилка е налична, затова решавам, че ще спазя плана и ще изкарам до Кости, където планувам да е следващото „презареждане“. Захващам храната – сандвич с лютеница и кашкавал набързо заема повечето кухини в устата ми и поема блажено към корема… Лелеее, тая лютеница Траки е супер! Вземам втори сандвич, награбвам и отделно парче кашкавал и продължавам да дъвча. Виждам магнезий на прах, изсипвам го в устата си и преглъщам с чаша кола. Сипвам си втора кола, поглъщам бързо парче лимон, допивам колата, хвърлям чашата в плика за боклук, поздравявам поредните страхотни доброволци (супер сте, благодаря ви!) и се мятам бързо на „седлото“, че както съм започнал със храната…

Следваше етап без особени качвания, предимно по горски и черни пътища, или с други думи – насред множество приятни гледки. На няколко пъти за малко не се изкуших да извадя телефона и да снимам, но някак удържах – или щях да си метна някъде телефона, или трябваше да спра (това никак не ми се искаше), а да не говорим, че съм пълна дупка като фотограф. Там някъде започнах да виждам аварирали велосипеди – след маркировка за опасен участък (спускане по камъни), излязох от завой и видях колоездач встрани на пътеката, обърнал „коня“ си по гръб. На вика ми „Братле, всичко наред ли е?“, чух едно бързо: „Давай смело, пръснах гума, но си имам всичко, благодаря“. Послушах го и продължих.

Малко по напред, малко след като изпреварих друг колоездач, чух рязко спиране и веднага завъртях глава назад – човек беше спрял и се оглеждаше. „Какво става, всичко наред ли е?“ викнах назад, без да спирам все още. „Да бе, ще пикая…“ Ок, казах аз, и се обърнах напред, само за да видя по-добре храстът в който тъкмо се забивах челно… Успях частично да се отклоня, но въпреки това отнесох добро количество тръни с дясната половина на тялото ми, а после видях дупка в тениската си на дясното рамо (раната отдолу не се брои), както и добри деруги по раницата ми… Теглих си още една на ум и продължих напред. Заредиха се нови гледки (б*си якото!), яки пътеки и маркировки за опасности (никъде не слязох, освен на Душевадката, но това – нататък) и хоп – мост, асфалт и пункта при Качул. Имаше много спрели велосипедисти, а и аз имах вода и електролити в достатъчно количество, че да стигна без проблеми до Кости, затова директно продължих без да спирам.

За малко да направя голяма грешка и да пропусна пункта в Кости – в последният момент, като тръгнах по асфалтовото изкачване, се сетих, че трябва да се отклоня за пункта и после да се върна. Обърнах и завих към сандвичите, динята, колата и какво ли още не… Отново зарязах колелото в страни от пункта, за да не пречи на останалите, взех бутилките и отидох да ги пълня. Докато поредните топ-доброволци се занимаваха да „гонят въздуха“ от бутилките ми, аз вършеех с пълна сила по масите… Взех си пълните бутилки и отидох към колелото – възнамерявах и да смажа веригата, със спрея който си носех, а после трябваше да си сложа електролит в едната бутилка.

Още докато ровех за спрея в раницата, чух зад мен „Искаш ли да ти смажа веригата?“ Ухилих се, и обясних, че точно ровя за спрей, но никак няма да откажа съдействие, а после включих, че на този пункт трябваше да има хора от Epic-Bikeshop, и вероятно човекът е точно от тях. Докато „конят“ ми беше обгрижван, аз натиках две таблетки електролит в едната бутилка, метнах раницата на гръб, благодарих за помощта и тръгнах с препълнен корем и добро настроение (май вярно щях да завърша!) по последното сериозно изкачване.

Бях прочел поне няколко кофти мнения за баира след с. Кости, но дали заради появилите се облачета, или от доброто ми настроение (вече бях карал по-дълго, отколкото всеки друг път преди, а въпреки това се чувствах добре, краката ми също), аз определено не го запомних по такъв начин. Като се замисля – последното ми по-дълго тренировъчно каране включваше баира на Горна Баня, при това по обяд през август, и май беше с поне две идеи по тегаво.

После дойде поречието на реката и мноооогото камъни по пътеката – хем красиво и яко, заради гледките покрай реката, хем задните ми части крещяха неистово, че вече са страдали достатъчно, и с точно тази част на трасето трябва да се свършва по-бързо.

Някъде там (около 98-ми км) ми се случи единственият инцидент с колелото. Бръмчене на ципокрило, отдясно в каската. По дяволите! Пчела, помислих си аз, („умерено“ алергичен съм) и започнах инстинктивно да вдигам дясната ръка към каската. Следващата ми мисъл беше: Трябва да спра! В момента, който го помислих, лявата ми ръка вече стискаше предната спирачка, а аз правех артистичен пирует през кормилото на колелото. Още докато се премятах на земята успях да си сваля каската – няма насекоми вътре. Веднага проверих (с опакото на ръкавиците) и положението по плешивата площ под каската – и тук няма насекомо… Екстра, дай сега да видим колелото и останалото от туловището ми – колелото изглежда екстра (прегрята и дрънкаща предна спирачка, и леко изкривено кормило, което установих и оправих няколко километра по-късно), а по мен има само драскотини по лакътя – давай да изчезваме! След състезанието разбрах, че тогава съм ударил и гръдният си кош (даже имах съмнения за счупено ребро), вероятно с кормилото, но докато не дойде бягането – изобщо не се сетих повече за това.

Още малко камъни, черен път и… я, асфалт! Екстра, камъните свършиха (три пъти „Ура“ от задните ми части)! Минах „транзит“ и през следващият пункт – до финала оставаха под 20 км, а аз имах достатъчно вода и електролити, затова отпраших спокойно през следващия черен път. На скромно спускане след това, с малко коловози, се натъкнах на интересна гледка – двама състезатели, около колелото на единият, а от каската на въпросният – стърчи трева, или нещо подобно… „Момчета, всичко наред ли е?“ „Да, всичко е ОК“, казват почти в синхрон и двамата, обаче гледката от каската с „екстри“ не ми излиза съвсем от главата – намалявам, спирам и се обръщам пак: „Ама сигурни ли сте, това не изглежда съвсем ОК?“ (досадник от класа, какво да се правя…) „Да, да, всичко е наред“, отвръщат ми пак, и аз продължавам напред. Въпреки това, мислите ми остават някъде назад и карам почти инстинктивно, когато чувам викове зад мен „Не, не натам! Всички искаме натам, ама не може!“ Обръщам се и виждам двамата, които видях преди малко, да завиват по по-малка пътека, до която има и маркировка, но която аз някак си съм
пропуснал. Обръщам и ги застигам, и постепенно започвам да изпреварвам по доста стръмен баир. Тук те слязоха от колелата и започнаха да ги бутат, а единият ми подвикна шеговито: Хайде, дай по-висока предавка, тъй и тъй ще въртиш по Душевадката… Малко след това проявих малко разум (рядко ми се случва в такива обстоятелства) и последвах примера на по-запознатите с трасето, и слязох да си добутам „коня“ до краят на Душевадката.

Още малко черен път, а след това поредният усмихнат доброволец ми подвикна: „Давай, остава малко и само шосе!“. Засилих с усмивка по спускането, а малко след това отново бях в Приморско, като този път „семейната агитка“ вече беше слязла от терасата и раздаваше усмивки, и окуражителни възгласи от тротоара. Раздадох и аз малко въздушни целувки, и газ към „Перла“.

Зелен килим, спирачки, слизам от коня и направо ми иде да изкрещя от кеф – ЗАВЪРШИХ
КОЛЕЛОТО!!! Еуфорично пробягвам до багажа си и поставям колелото на стойката, а в главата ми започват да се въртят апокрифни мисли за това да гоня по-добър, или по-бърз резултат… Един от основните съвети, които се опитвах да спазвам при колоезденето, беше да не си давам твърде много зор (за да не „прегоря“ твърде рано), и аз имах чувството, че съм го спазил, но вероятно е било от еуфорията за постигнатото време – определено не очаквах време под 7 часа за този етап. Всъщност, в един момент по трасето си мислех, че мога да успея и за под 6 часа, но бързо преодолях желанието.

Зарязах раницата, извадих два гела и ги сложих в колана за бягане, сложих GPS-a и телефона, и въпреки това някак успях да закопчая ципа, сложих си колана, после и номера, и бегом за кола към пункта. Пак „налазих“ магнезият на прах, взех и няколко фурми, преглътнах с две чаши кола и хайде по „краткия“ път към финала.

Малко след началото на бягането започна плавното изкачване, и някъде там свършиха идеите ми, че ще бягам изцяло по трасето. Четириглавите ми мускули изпищяха неистово, малко след началото на изкачването, после станаха на възел и блокираха подобаващо… Е, явно не бях успял да се справя с това да „натискам леко“ с колелото. Преминах в ходене и въпреки това квадрицепсите ми не спряха да „пищят“. Пих вода, изядох второто гелче с боровинки (определено е яко това!), пих още вода и продължих да лазя бавно по трасето. Какво пък, казах си – поне ще се насладя спокойно на трасето.

Кратко спускане – я, тичането надолу не е проблем, екстра! Значи може и да се впиша в три часа… Тук някъде усетих болка ниско в лявата част на гръдният кош – ееее, сега пък от какво се оплаква далака?!? Нали съм бавен като охлюв?!? А, това май не е далака – прекалено високо ме боли… Хъм, ама то май ме боли и като си поема дълбоко въздух… Абе карай – не боли толкова, вероятно е мускул на ребрата – да се разбира с квадрицепсите и да си решат кой ще боли повече…

С такива мисли преминах през първата точка за зареждане с вода – имах още доста във бутилката, но предпочетох да допълня. Продължих напред и след малко започнаха бруталните гледки от пътеката около Маслен нос. Тук и да можех да бягам – вероятно пак щях да предпочета да ходя. Винаги съм харесвал скалистите райони около морето и сега вървях над такива, за които съжалих дълбоко, че не съм посетил преди това. Веднага добавка в списъка с „Неотложни задачи за следващото лято“.

Горска пътека, малко сянка и прохлада, а после пункта на Бегликташ. Още кола, малко диня (лееелее супер е!), съвети за „четириглавите“ (абе всички натискате повече отколкото трябва с колелото) от един от доброволците, и хайде напред, че и без това съм бавен до безбожие.
Спускането към залива Св. Параскева беше тотално Уауууу! Поредната магична гледка – тясна горска пътека, скали и море встрани, а пред теб – малък и закътан плаж, със спокойно море, и за капак – неприлично голяма бяла яхта по средата на залива… Е, как точно се очаква от теб да продължиш напред, а не да останеш на плажа?!? Някак си прегазих по плажа в грешната за душата ми посока (не към морето, а обратно) и продължих по следващата горска пътека. Там, друг ултра-състезател изглеждаше като да има нужда от помощ – движеше се с бавни и олюляващи се крачки, с ръце подпрени на кръста и леко приведена горна част на тялото. Меко казано – страдаше. Намалих и без това кретащото си темпо, и го заговорих. Каза, че е добре, ама му дошло в повече бягането. Е, да и аз така виждах. Попитах го дали е вземал вода и въглехидрати скоро – отвърна положително и за двете. Въпреки това – аз му предложих, от
моите – не, няма нужда, имал си, даже ми показа. Добре, нека да ходя малко с теб тогава, а? Не каза „да“, ама и не избяга, затова реших да остана с него докато се пооправи, или до следващият пункт (знаех, че наближава) – каквото стане първо. Предложих да го охладя малко с водата, която имах (шишето ми беше почти пълно, т.е. ~600 мл) – главата му се наведе още малко и аз излях на 2 пъти 2/3 от бутилката ми.

Явно това свърши работа, вероятно в комбинация с горската и по-сенчеста пътека, през която вървяхме, защото състезателят определено „живна“ и започна да се движи по-нормално. Видях, че съвсем наближаваме пункта, пожелах му успех и продължих нататък.

Бързо си долях вода и продължих напред, към следващият чек-пойнт и неочаквано добрата „диня-сгледка-към-морето“… Честно – нямах намерение пак да ям диня (или каквото и да било – бездънният ми мех беше пълен), но за пореден път – както доброволците, така и динята бяха супер, и не можах да устоя на изкушението да не им помогна, макар и с малко, да не я носят на обратно.

Постепенно стигнах до последното изкачване – кретах бавно нагоре, а даже и това не се харесваше на четириглавите. Абе, ще видите вие на спускането, нахоках ги аз мислено – искате или не, аз ще бягам после до финала. Така и стана (предимно) – за и след 18-ят километър часовника ми за първи път днес показа първа значеща цифра под 6, а дори и под 5. Още едно кратко баирче и следва финалният асфалт…

Повечето от горните мускули на краката ми пищят неистово, че това което се случва трябва веднага да спре, обаче за момента не решават те, а аз, и освен това остава по-малко от 2 км, така че – това е, лимона ще бъде изстискан докрай. Така, с максималната за състоянието ми скорост, преминавам през арката на Red Bull и вече започвам да виждам финала. Ляв завой, поредната доза аплодисменти от семейната агитка (почти успях да им се усмихна) и прелитам със скок през арката – ЗАВЪРШИХ ЛЪВСКО СЪРЦЕ!!!

Благодарности
Ако някой все пак е прочел това, и е успял да стигне до тук – благодаря за вниманието! Благодаря от сърце на организаторите и доброволците, които направиха Лъвско Сърце 2021 най-якото
спортно събитие на което до сега съм бил! Невероятни сте, продължавайте в същият дух!

И накрая, но не и по важност – благодаря на жена ми за най-якият подарък, за търпението и разбирането, с които посрещна подготовката ми, и за това, че заедно с децата направиха изживяването от събитието още по-невероятно!

Свързани блогове

Posted by lion-heart | 16 септември 2023
В личната ми преизподня на Лъвското сърце. Когато нощта ти преди старта премине с топка в корема от нещо проблемно изядено вечерта, тогава само можеш да се успокояваш, че цялата…
Posted by lion-heart | 12 октомври 2022
Лъвско Сърце 2022 Гърчопис-ченце   Преди всичко искам да отделя няколко изречения за да кажа (и да се подмажа) какви невероятни хора са организаторите и доброволците и колко много усилия…
Posted by lion-heart | 26 септември 2021
Лято. Неусетно пак наближи рождения ми ден края на Август и някак си пак нещо не пия бира, със седмици такова... Бая тъжно, но как да ви кажа, още за…
Галерия Класиране
0