Гърчопис Стоян Карастоянов

Триатлонът не е лесен спорт! Това го знае всеки, дръзнал да се потопи надълбоко в него. Триатлонът изисква себеотдаване, посвещение, търпение, старание, безчет тренировки и най-вече перфектна дисциплина. Именно затова, когато алармата ми звънна на 5 септември в 4:15 ч. сутринта, натиснах “snooze” бутона за още 5 минути. Трябва си и почивка все пак!

Последващото позвъняване в 4:20 ч. вече не можеше да бъде игнорирано. Отворих очи с мисълта, че днес ме очаква един безкрайно дълъг ден. Претеглих се и заковах кантара точно на 70.0 кг. Перфектното тегло! Натоварих си багажа и се отправих от Черноморец към плаж Перла. 

Времето преди старта отлетя неусетно. В един момент бях на опашката за влизане в зоната и покрай мен нервно жужаха стотици светулки (челници), а в следващия оставаха 5 минути до старта, слънцето показваше първите си лъчи, а аз се опитвах да туширам предстартовото напрежение в приятелски разговор.

Оставаха две минути! И така, четири години по-късно и едва на петото издание на Лъвско сърце се пусках самостоятелно. Бях УЛТРА! Наред със стотици други състезатели, стоях с жълта шапка на старта на приключението, което ме вдъхнови да се занимавам с триатлон. Очакваха ме 3 км плуване, 116 км планинско колоездене и 21 км бягане в пресечен терен. А целта ми за състезанието…..тя беше ясна, но плашеща и някак си изискваща. Да завърша под 9 часа!

3, 2, 1 и керванът потегли! „Пералнята“ в първите 100-тина метра на всеки масов старт плуване е  впечатляваща за наблюдаване, но значително по-епична, когато участваш в нея. В мелето от мятащи се ръце и крака очаквах да получа неволен шамар или ритник. Вместо това обаче получих медуза в лицето.

Плуването в чистите води на плаж Перла беше изключително приятно, изключвайки втората медуза, която се заби в лицето ми. В един момент до мен се появи новият плувец на миналогодишните ми същафетници. Намерили ми достоен заместник, предишният ден ме бяха обявили за „предател“, защото  участвах самостоятелно, а аз се пошегувах, че ще гоня общото ни време.  

След плуването бях цяла една минута напред от предходната година. Бързо преминаваме през зоната и се отправих с колелото към няколко часово приключение във великата и магична Странджа.  

20-тина дни преди състезанието в страхотна компания бях направил проучвателна обиколка на трасето и имах представа какво да очаквам. Именно затова още в Приморско си „хванах“ един щафетен колоездач и си казах, че не трябва да го изпускам по изкачването до Писменово. Движих се добре и застигах разни участници, най-вече от щафетите. 

Докато натисках здраво вече към Визица, съпровождайки действието със силно учестено дишане, получих потупване по гърба и окуражителните думи „Браво, Стоянски! Хайде с мен!“. Обърнах се и видях Димитър Карабахчиев, а.к.а. Джими (Дъ Грейт), едно от най-свежите лица в триатлон средите в България, а в това отношение, както знаете, конкуренцията е повече от жестока. Но Джими определено влиза в моя топ 3, наред с Емо Атанасов от Несебър и Слави Костов (в случая се подмазвам, защото ми е хазяин и защото пиша през зимата, и защото парното е скъпо). Супер много се зарадвах да видя Джими тук. Обичайно ме застига до макс трети километър след плуването, но този път беше около километър 20. Оставаха още 100-тина!

Преди Визица застигнах Жоро Палазов, който беше част от групата, с която направихме проучвателната обиколка. Поздравихме се с една фраза, която трябва да влезе сред най-мотивиращите на Лъвско сърце, а именно: „Поне този път няма мухи!“. За непросветените – срещата със странджанските насекоми е толкова неприятно изживяване, което те остава с впечатление, че ако спреш да се движиш за 10 минути, ще бъдеш изяден. По-лошото обаче е, че знаеш, че точно така ще стане!

Последва бързо спускане към Заберново и неусетно се озовах покрай забележителната Велека. Колкото по-красива ставаше природата покрай мен, толкова по-сериозно усещах друсането от стотиците камъни по пътя. Дори когато излязох на асфалта преди резерват Качул, си вдигнах победоносно ръката във въздуха от радост, че борбата ми с камъните е приключила… на този етап! 

На пункта разбрах, че се движа в топ 20. Не бях сигурен дали съм в топ 20 сред ултрите или изобщо, но и двата случая звучеше изключително мотивиращо. „Подпалих гумите“ и напред към Кости! Излишно е да казвам, че и в този участък не липсваха камъни, които съществено допринесоха за единствения ми „технически“ проблем за деня. Оказа се, че не си бях завинтил добре болтовете на кошничката и тресящата ми се бутилката АХА да изхвърчи на няколко пъти. Именно затова още с навлизането си на площада в Кости се развиках отдалеч, че ми трябва шестограм номер 4. Цецо от Epic Bike Shop разреши набързо техническите ми тегоби, докато аз си похапвах няколко парчета от най-вкусната диня евър!

След паузата, преждевременно прекъсната при появата на конкуренцията, потеглих по 7-километровото асфалтово изкачване посока село Българи, преминаващо през красивия резерват Силкосия. По нагорнището се движех добре, но в последващото спускане към резерват Тисовица бях буквално отвят от 7-8 състезатели, а „най-забавната” част от колоезденето тепърва предстоеше. 

Пресъхващата река Трионска безспорно е едно от най-живописните места в Странджа. Характерното ѝ скално корито и своеобразно обособените малки басейни придават едно свръхестествено и мистично усещане. За съжаление, преминаването покрай нея с велосипед може да се определи само с една дума – извращение! Изобилието от едър чакъл по пътя води до сериозна загуба на чувствителност в ръцете още в самото начало. Впоследствие в момент на слабост и отчаяние просто приемаш, че този въздълъг участък няма свършване. Край, разбира се, имаше! 

И точно когато си излязъл на асфалта, и си мислиш, че си вече в безопасност, те посреща нова изненада – безкрайното изкачване към Фазаново. Използвайки единствения си полезен хак за сравнително безболезнено преминаваме през камъните покрай реката и приличните си катерачни умения, успях да понаваксам загубените по-рано позиции. Бърз стоп на последния пункт и мощно газ към Приморско…. с изключение на последната карта-капан по трасето, а именно стръмното изкачване по т.нар. участък „Душевадката“. Тук цялата група, която се насъбра да бута нагоре, ни изби на хумор и смях от отчаяние. Беше забавно!

Пристигнах на Базов лагер с 20 минути преднина от шестте часа, които си бях поставил като цел за  колоездачното трасе, а в зоната имаше вече около 15-тина велосипеда. Предстоеше най-силната ми дисциплина – бягането, и очаквах да дръпна по-напред в класирането. 

Още в първите няколко километра обаче установих, че това бягане ще бъде значително по-мъчително в сравнение с други състезания по триатлон. Започнаха да се обаждат крампи в бедрата ту на левия, ту на десния крак. Чувството за отчаяние беше допълнено от факта, че не застигах никого по трасето. Едва на обръщането на Маслен нос получих представа как се движат останалите състезатели. Трябва да си призная, че когато се разминах с Христо Кабадаев, който имаше доста свеж вид, за първи път в скромната ми любителска кариера, се разтревожих, че мога да бъда застигнат на бягането от друг триатлет. 

Изкачването по пътека към Беглик таш представляваше по-скоро голяма и дълга разходка, отколкото бягане. Усещах крампи не само в двата крака, но и в гърба, и в корема си. За щастие, свежите доброволци на пункта, наред с краткото ми объркване по трасето малко след светилището, ми вдигнаха адреналина и ми дадоха импулс. Успях да се съвзема и да си намеря подходящото темпо. След преминаването покрай залива Света Параскева се отправих по двупосочната пътека към Вечния пост на героя. Отново  тичах сам, а липсата на маркировка (не че може да се объркаш) породи съмнения у мен, че май не съм на правилната пътека, респективно и обезверение.

Все пак в един момент срещу мен започнаха да се появяват и други състезатели, но вече се чувствах толкова изтощен, че нямах сили и воля да се опитвам да догонвам когото и да е било. Единственото ми желание беше да ходя! Нямах търпение да дойде изкачването към Лъвската глава, за да повървя цял един километър без да имам някакви вътрешни угризения. Походих! На последния пункт ми изнамериха едно парче диня да имам енергия за оставащите пет километра и потеглих към финала.

В този момент ме застигна  бегач без номер. Сподели, че е пейсър. Огледах се, но нито пред нас, нито зад нас имаше триатлети. „На кого?!“, попитах озадачен. Оказа се, че не е намерил своя човек, и благосклонно предложи да ме пейсва. Да имаш пейсър се оказа велико! Започнахме да си говорим за бягане, състезания и резултати и настроението ми рязко се приповдигна, а крачката ми се отвори. Дори получих похвала за темпото, което поддържам. Месец по-късно щях да разбера, че този човек е бил Калин Чиновски, отявлен любител бегач. Така в приятен разговор и едно-две нелепи спъвания в камъни, излязохме на асфалта, където ме очакваха последните два километра спускане. 

Това бяха най-ужасните километри от състезанието. Лекото изкачване в началото изцеди изцяло последните ми сили, не можех да говоря и всячески се опитвах да се концентрирам в това да поставям единия крак пред другия. Предполагам, че състоянието, в което бях изпаднал, се доближава максимално до т.нар. „да удариш стената“. Две неща, които ме държаха, бяха окуражителните думи на пейсъра ми и това, че вече виждах Базовия лагер в далечината. Стотина метра преди финала емоциите в мен надделяха. Последен спринт! Финал! Свърши!

Почувствах изключителна немощ и седнах на земята. Не намерих сили дори да се изправя, докато получавах медала си. Успях само да се усмихна на пейсъра ми в знак на благодарност. 

Часовникът над арката показваше, че целта ми за състезанието беше успешно постигната. Бях завършил за под 9 часа или по-точно за 8 ч и 46 минути – резултат, който ми отреди седма позиция в генералното класиране. Времето ми беше само с 12 минути по-бавно от общото на щафетата ни от предходната година, а старите ми съотборници този път се бяха справили страхотно и значително по-силно.

Отне ми известно време да се зарадвам на постижението си, но поздравленията от организатори, състезатели и най-вече от треньора ми – Емил Стойнев старши, със сигурност допринесоха за това да оценя подобаващо какъв страхотен, ползотворен, емоционален и успешен ден имах. Такъв, който ми показа, че всичките усилия, които бях положил, и всичките лишения, на които  се бях подложил (б.а. – нямах пропуснат уикенд на Баш бара това лято), не са били напразни, и с гордост мога да заяви, че събудих своето Лъвско сърце! 

П.С. Същата вечер, въпреки сериозното количество храна и напитки, които погълнах след финала, кантарът посочи 68,2 кг.