Гърчопис Вероника Томова

НАСРЕЩЕН ВЯТЪР ГЪРЧОПИС

На 14-ти юли 2020 година след обсъждане, надъхванки и няколко изгледани видеа, най-после се навихме да се запишем за „Лъвско сърце“ – и тримата знаехме за състезанието, искахме да учатваме, само.. подготовката ни беше предизвикателство – как ще се вмести в летните планове. 

Заедно с Иван (Колоездачът) в началото на август правихме вело “Тур Странджа”, част от трасето на който е и част от колоездачния етап, а и когато можеше бъхтеше по Витоша и Лозенска. Маринела плуваше в Спартак, а аз от време на време успявах да завъртя 5-10 километра в Борисовата. Крайно недостатъчно, но пък по-добре от нищо!

След няколко морета, здравословни несгоди, двоен рожден ден с щафетна тренировка сутринта, на 4-ти септември всички бяхме пристигнали в Приморско! В 12 часа вечерта направихме една бърза оперативка как ще се случат на другия ден нещата и поразтреперани си легнахме.

В 6 сутринта Маринела и Иван вече бяха в Базов лагер, оправяйки колелото и фокусирайки се върху трите километра, аз се появих заедно с агитката към 6:30 часа, ударихме по една обща снимка с фен плаката, който приятели бяха направили за нас, все още подпухнали, но готови и..беше време!

Главната ни цел бе всеки да се вмести в рамките на контролното си време, а второстепенната – аз да стартирам, че ако може и да завърша. Още като се чудехме как да се казва отборът (е, трябваше да е нещо по-оригиналничко, ама да не е прекалено демотивиращо) хвърлихме голямо усилие: „Тулупът и мисирките“, „Трио случайници“, „Сложна работа“, „За малко“, „Пот и кръв“, „Погром Юнайтед“, „3х100 ракия“, „Тигри от запассс“, „Зимен сън“, „Карантинна форма“, „Кот-такоа“, „Три пръста уиски“, „На ръба“, „Още малко“, „Комай май“, „Пъргави ленивци“, „Апатичните скотове“, „Безскрупулни калинки“ и още какви ли не имена.. но се спряхме единодушно на „Насрещен вятър“ като готино и.. оправдаващо отборно име.

Маринела стартира в 7 часа в най-крайните редици. Изпратихме я с възгласи „Айдеее, давай „Насрещен вятър“, нали знаееееш отгоре вдишваш, отдолу издишваш, плувааай!“

Към 8 часа изпратихме Иван да се поподготвя, защото скоро Маринела ще излезе, а останалите бяхме на плажа и се чудехме къде да я посрещнем.. дали на арката на плажа, или горе, където предава щафетата.. И в чуденки и маенки изведнъж чуваме „354 готови за смяна“, всички стаписано гледаме как Маринела вече излiза от водата, а ние още се чудим къде да застанем.. най-импулсивният спринт към Базов лагер, викове и овации, че е финиширала за час и 11 минути (Машинкааа), а и да надъхаме Иван, който също бе малко изненадан, взе щафетата и офейка!

След няколко часа запалихме към Костѝ – там щяхме да пресрещнем Иван за да го окуражим преди най-тегавия участък от неговото трасе. Парти танци с редбулския дискотекмобил, още малко нахъсващи викове, плакат високо и изпращане.

След толкова много емоции опитах да поспя в колата на връщане към лагера и да се фокусирам върху предстоящото ми 21-километрово предизвикателство. Не се получи. В стомаха ми се беше загнездила една топка от притеснения, която всеки път е там преди нещо екстремно, всеки път ненавиждам факта, че е там и всеки път ѝ се кефя, защото ми напомня, че без предизвикателства животът е твърде скучен! Пристигайки в лагера всички отпрашиха на плажа, а аз започнах да се подготвям – бегачната премяна, загрявка и разтягане, гелове, вода и чакането: най-тегавото. До последно не осъзнаваш, че трябва да избягаш 21 км и по-важното: имаш някаква бегла представа, но все пак не знаеш как! Едно беше сигурно: ако не за себе си, трябваше да ги избягам заради останалите!

Опеделено това бе едно от най-трудните неща, които бях правила до този момент: дълга дистанция с голяма денивелация, страх от непознатото и от провала. Всъщност знаех, че физически ще успея, защото се занимавам със спорт от както се помня, макар и с бягане от няколко месеца, но нещото, което най-много ме притесняваше, бе да не объркам пътя (който е очеизваден, обаче не се знае знае ли се..). Три бобчета от мен по трасето, едно от които още в началото: дали от притеснение, много ударно тръгване или какви ли не други варианти, но не бях бягала повече от 5 минути и усетих, че нямам никаква енергия в тялото си и не можех да повярвам какво се случва: как, защо, ама не може така, всички така добре се представиха, а ти.. още в началото..

Бърза мобилизацийка, забавяне на темпото докато вляза в ритъм, за да затичам както си трябва: наслаждавайки се на тичането, болката и пейзажите около мен! Не малко пъти исках да спра да тичам, защото тялото ми казваше „Не мога повече!“, обаче веднага го контрирах с: „Хм, а на Градина уикендите не спиrаше по цяла нощ, нали, и сега няма да спираш!“ 

И продължавах!

Още в началото някой, минавайки покрай мен, пусна грозния слух, че „Хайде, не остана!!“ Дам, беше едва 5-ти километър и оставаше най-гадното, колко да не е останало.. И наистина, стигайки табелката 15 км започна Сезифовото ходене поне 10 минути по онзи огромен баир. Безкраен и дълъг, възхищавам се на всеки, който го тича това баирище и се надявам догодина и аз да тичам в този участък! 

След Лъвската глава вече едва тичах и надолу.. тялото ми просто отказваше да прави каквото и да било.. последните 2 км бяха най-ужасното тичане, което някога съм тичала. В един момент мислех просто да го извървя. Спирайки за втори път на равното за последните 100 метра чух някъде зад себе си „Давай, Ро!“ и просто продължих да тичам без да обмислям или отказвам твърдението, просто тичах! Това бе Каролина, с която се бяхме запознали преди месец в едно купе на любимото БДЖ. Тя, отивайки на море към Бургас, и ние, отивайки на Тур дьо Странджа с колелетата. Опитвайки се да ги набутаме някак си между седалките и поставките за багаж, заедно с Петър ни помогнаха с укреплението на гумите, разтоварването от вагона през прозореца, както и истории от различни състезания и полезни съвети за бягането (благодаря ви!). 

Това беше финалният кик, който хванах и с който успях да завърша! Най-вдъхновяващата част е как всеки един, с когото се разминавах по трасето, поздравява, надава окуражаващ вик или просто се усмихва, което ме зарежда, независимо колко е изморен!

..скок (както се вижда и във видеото от тази година) и финал! Не можех да повярвам! Първо, едва не си изкарах въздуха с този скок, но определено си струваше, второ.. цялото състезание бе приключило! И то благополучно!

Медали, снимки, оставаше забавната част!

Благодарности на целия екип за организация на това събитие, положителната емоция и хъс, с които правите всичко това възможно! Много съм щастлива, че участвах и имеnно в 5-то издание на триатлона, тъй като завърши с Мега мощното п-п-парти, а нашата щафета цени високо забавленията!

Тегави емоции и догодина.. кой знае, може да се опита и ултрата!

Вероника