Гърчопис Владимир Иванов

Моето Лъвско сърце 2020 – един бас и много обрати

5 септември 2020 г… Датата на Лъвско сърце 2020 бе отдавна оградена в моя календар. Бях се записал в края на миналата година, все още под влиянието на емоциите от първото ми участие. Тогава след здрава битка завърших Ултра дистанцията за 11 часа и 25 минути. Удоволствието от цялото преживяване бе толкова голямо, че не се замислих особено преди да се регистрирам отново.

Различното този път бе, че нямаше да съм сам по трасето. Моят приятел Виктор, който миналата година бе придружител и фен, явно запленен от магията на Лъвско сърце сега бе събрал отбор за щафета. При една от сбирките ни няколко месеца преди състезанието, ентусиазирани от изпитите бири се хванахме на бас кой ще финишира пръв – аз индивидуално или тяхната щафета… Доста оптимистично от моя страна, като се замисля трезво, но тогава не мислих особено, камо ли пък трезво. Залогът бе бутилка луксозно уиски (все пак какво друго може да мотивира спортните ни натури така силно?).
Пристигнахме в Приморско в деня преди състезанието и минахме през Базов лагер за рутинните процедури.

За вечеря се събрахме цялата компания от участници и придружители в едно от местните заведения. Плувецът на щафетата обаче все още го нямаше. Хапнахме и рано-рано се отправихме към стаите. Докато се въртя, опитвайки се да заспя, към 11 часа получих обаждане от Виктор… плувецът Ванко вече е тук и няма търпение. GAME ON!

Денят
След неособено пълноценен сън, около 4:30 сутринта съм на крак. Със съквартиранта ми Андрейката, за когото това щеше да е първо участие (също категория Ултра), се отправяме към Базов лагер. Паркирам колата наблизо и осъзнавам, че телефонът ми липсва… След кратък размисъл стигам до заключението, че вероятно съм го забравил в хотела. Връщам се да го взема и благодаря на себе си, че запазих най-близкия хотел и че станах малко по-рано от необходимото… Но щом денят започва така, какво ли ме очаква до неговия край? Бързо прогонвам фатализма от мислите си и се концентрирам. Все пак съм в стартовата зона навреме.

Междувременно, пристигат и моите приятели от щафетата. В приказки и приготовления минутите минават неусетно и ето че е време да се насочим към плажа за старта на плуването. А там атмосферата е неповторима… Слънцето вече се е показало на хоризонта, морето е гладко и тихо, от колоните се носи надъхваща музика, а около старта се е събралa публика като за средностатистически мач от А група… Питам се дали бих искал да съм някъде другаде по това време… Отговорът е категорично НЕ, това е мястото, това е моментът!

Photo credits: Mariyan Georgiev

Основната ми цел за състезанието бе да подобря миналогодишното си време с поне 30 минути. Все пак бях по-добре подготвен, отчасти „благодарение“ и на ковид пандемията (какво друго да правиш, освен да трИнираш?). Естествено, исках да спечеля и баса. Стратегията ми бе да натрупам колкото се може по-голяма преднина на колоезденето, която по-свежият бегач на щафетата да не успее да стопи, докато аз се влача към финала.

Началото

Обратното броене е в историята и всички се втурват на бегом към водата. За разлика от миналата година, решавам да не оставам най-отзад, вече не съм съвсем новобранец или поне така си мисля. В резултат се озовавам сред хвърчащи във всички посоки крака и ръце. Въпреки неизбежните няколко шамара и избутвания, запазвам спокойствие и намирам своя ритъм. Този път нямам проблем с ориентацията и бързо фиксирам следващите шамандури. Тренировките в морето, макар и 2-3 на брой, си казват думата. Плуването преминава почти неусетно и дори многото медузи откъм брега не могат да развалят приятното усещане. Час и 10 минути след началото вече съм в зоната за транзишън, леко изненадан от времето си (18 минути надолу в сравнение с 2019-та).

Междувременно, Ванко все още не е излязал от водата и Илко (колоездачът на щафетата) го чака нетърпеливо… Един вид водя… Дотук добре… Мятам се на колелото и поемам по 116-километровия трак. Решавам да не карам на макс още от началото, все пак тия крака тепърва ще ми трябват. Излизайки от с. Писменово с кеф констатирам, че рояците от мушички почти отсъстват. Даже направо ги няма, в сравнение с тренировъчното ми минаване месец по-рано (тогава беше непоносимо). С някои от другите колоездачи се заприказваме за особеностите на планинското и шосейното колоездене в България, докато катерим към с. Визица. Не след дълго вече съм на пункта в с. Заберново, където решавам да направя първа почивка за хапване. Докато доброволците ми подават филия с лютеница, чувам познат глас…

Photo credits: Alexander Valchev Photography

„Ооо, Влади!“. Обръщам се и виждам Илко… Шок! „Браво бе, много добре се движиш“, не мога да скрия изненадата си аз… Какво по дяволите прави той тук? Нали се предполагаше, че имам преднина след плуването и че трябва да я увеличавам на байка… Вместо това, той явно караше по-бързо от мен и вече ме бе настигнал. След 3 км плуване и 35 км колоездене, мачът започваше пак от 0:0. Сгънах половин филия на една хапка и грабнах байка… Стига вече приказки, време е за яко каране!
#ДайМо

Пределно амбициран, започвам да въртя с всичка сила, а и оттук трасето става досто по-бързо, което ми е по вкуса. След Качул попадам в групичка от 3-4 участници, която кара с добро темпо и непрекъснато се дърпаме един друг. И така до с. Кости, където пред мен се разкрива сюрреалистична картина…

На центъра е паркиран джипа на Red Bull, от чийто покрив DJ пуска свежа музика, а около него се е заформило нещо като дансинг. Колоездачи не спират да прииждат и да връхлитат подкрепителния пункт, а мен ме посреща човек с въпрос „Искаш ли да ти смажа веригата?“. Какъв късмет! Не носех смазка, а колелото точно бе започнало да издава неприятни звуци… Хапвам набързо, благодаря на човека със смазката и изчезвам. Няколко дни по-късно ще разбера, че това е Цуцо от Epic-Bikeshop, а велосипедът Pulse, който аз карам, всъщност е негово дело. Предполагам, че се е изкефил като го е видял…

Излизам от Кости и поемам по стръмния баир нагоре. След известно време се случва нещо необичайно… Застига ме лек автомобил и в момента, в който се изравнява с мен, от прозорците му се показват две момичета, които крещят с пълно гърло: „Давай, Владо“! Халюцинирам ли или това наистина се случва? Нямам идея кои са хората в колата, нито пък откъде знаят името ми. Но се ухилвам и появата им определено ме мотивира да взема изкачването още по-бързо. Хвърлям един поглед на часовника и осъзнавам, че се движа доста добре в сравнение с миналогодишното ми време. Надъхвам се още повече и въртя на макс през останалата част от трасето. На влизане обратно в Приморско в каската ми попада някакво насекомо, което се опитвам да махна, но не успявам навреме. Пристигам в зоната за втория транзишън ужилен от оса и с лека подутина на главата… Взел съм етап колоездене за 6:25 ч., или с 35 минути по-бързо от 2019-та.

Мъката започва
Докато сменям екипировката, питам нашата компания каква е разликата с щафетата. Надявам се на поне 30 минути преднина, но получавам отговор около 10, като информацията не е съвсем прясна. Все тая, мисля си докато излизам от Т2 (този път в правилната посока, за разлика от миналата година) и поемам по бегаческото трасе… Целта е да го избягам и да сведа ходенето до минимум. Припомням си една от любимите ми мантри: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“. Успявам да подтичвам до първия подкрепителен пункт, след което с кеф минавам по пътеката край Маслен нос… Уникална красота!

Започвам изкачването към Бегликташ, редувайки ходене и бягане, като ходенето преобладава. В главата ми пък се редуват мисли като „Не мога да го бягам това, да ме изпреварват, не ми пука“, „Добре, защо го правиш?“ и „Лигльо, стегни се, дай си още малко зор и после ще си почиваш като шампион“. Достигам до пункта на Бегликташ, където настроението отново е на 6 и веднага се насочвам към динята, за която съм си мечтал по пътя. Питат ме дали искам да ме намокрят и едва казал „Да“, усещам как около 2 литра вода блажено се изливат върху нагорещената ми глава. Супер освежаващо, благодаря!

Продължавам, очаквайки всеки момент Виктор да се появи и да ме задмине. Но него го няма. Стигам до друга любима точка от трасето – залива Света Параскева. Време е за традиционното селфи и бърза проверка на съобщенията от информатора ми. Виждам някаква графика (благодаря ти, Стас), според която водя, неясно с колко. Оптимистично… Следва участък от около 3-4 км, който се изминава двупосочно – отиване до брега и връщане.

Бягам едвам-едвам и същевременно калкулирам… ако срещна Виктор, значи нямам шанс. Ако не го срещна докато се върна, може би ще спечеля. Въпреки това последният сценарий ми се струва невероятен – нямам голяма преднина, а съм бавен и едва подтичвам. И все пак не го срещам. Странно…
Ужасно горещо е и се старая да се храня и хидратирам максимално добре по пунктовете и също така пия редовно вода от бутилката, която нося. Въпреки това устата ми постоянно пресъхва и усещам, че нямам енергия. Минавам с много зор през последното дълго изкачване и пункта след него. Бавно, но сигурно се насочвам към финала. Излизам на асфалта и скоро Базов лагер се появява там някъде в далечината. Последен поглед през рамо, отново няма никой…
Никога повече…
Финиширам със сетни сили, a таймерът показва 10:28 ч.! Смъкнал съм цял час спрямо миналата година и съм супер доволен… Освен това печеля и баса, неясно как! И този път ме посрещат с бира на финала, което си става традиция (благодаря ви, Ники и Боби). Облягам се на огражденията пребледнял, почти пред припадане и си казвам „Никога повече!“.

Виктор финишира около 25 минути след мен. В крайна сметка се оказва, че Илко е допуснал грешка и се е отклонил от вело трасето някъде около 105-ти км, което доста го е забавило. По ирония на съдбата, двамата с него минавахме трака в тренировъчни условия само месец по-рано, но тогава той сряза външна гума и на Кости прекратихме опита, поради което не успя да се запознае с цялото трасе…
Следващите дни и седмици минават в разгорещени дебати и сметки кой щеше да спечели ако не беше това объркване, но така и не стигаме до конкретен отговор. Друго обаче е сигурно…
Вече сме записани за Лъвско сърце 2021 и отброяваме дните до старта! Този път участниците ще сме повече, а басовете тепърва предстоят да се уточняват…