Приключението на Николай Боляров

Приключението #LionHeartUltra2019… или 140км плуване, колоездене и бягане в сърцето на Странджа. #дайМо #важнотоедасиТЕГАВ

Благодарности на Даниел Иванов, че преди два месеца се обади и каза – "Здрасти, Боляров-младши, няма да може да участва и каза да ти се обадя на теб". Та за какво са бащите, освен да покриват синовете си..и аз необмислено, казах, супер, ОК!. Благодарности и на Welizar Velizarov, че успя да намери време през лятната си студентска ваканция да тренира бързото си предвижване във водата.

И лятото отиде в сваляне на килограми, търсене на черни пътища, и гледане на морето от някоя гора върху байка.

И така, утрото на състезанието настъпи, като през ноща почти не спах, защото първо си мислех думички за интервюто, което неминуемо щяха да ми вземат, а после имах кошмари, че не съм взел клина от ансамбъла с който исках да бъда, а някакъв друг. Не можах и да преживея старта на плувците на живо, защото след мюслито за закуска, перисталтиката е по силна и от най-железния счетоводител /срамота, отборен играч уж/. Започнах загрявка преди моя старт…клекнах два пъти и по високоговорителя обявиха, че Велизар излиза от водата и ще предава щафетата. И така Вильо ми докара най-големия резил в модерната ми история, като ме накара да тръгна от първите и след това брах срам докато 20-на човека ме изпреварваха по трасето…Не човеци, а машини бяха това, респект! Обаче оставаха още около 200 отзад, имаше надежда!

Подготовката ми обаче се оказа, че не е могла да ми даде ни най-малка представа какво ме чака по състезателното трасе – Див коларски път, така мога да го опиша. Такива пътища в нашия европейски русенски район няма. Тука си викам, ако сега ишиаса не ми се намести, то не знам кога. Моята деликатна натура не можеше да изрече други думички, които тъмната ми страна подсказваше по пътя. Но след като виждах как ме подимнават, значи проблема си беше мой!

И, за да стана още по голям герой, на 105я километър, колелото ме изхвърли и о чудо, паднах. Двете момчета зад мен попитаха как съм…само им казах по навик да не казват на Зари, и скочих на колелото пак. Обаче като размислих, сега вече щях да бъда истински герой на финала – кръв, рани, прахоляк по мен. В един момент успях да си погледна коляното…а тя раната като 5 стотинки, баси гредата, само толкова ли!?!.
Последните километри изминаваха доста бавно. Най-после влязах отново в града, оставаха още 5км до финала във враждебно градско-туристическа среда. Евала на маршалите по пътя, които успяваха да спират колите. На най-ентусиазираната, която ми се кефеше, че на тия години така въртя й подадох ръка за "пет"…И не се уцелихме…отдадох го на моята координация в тоя момент. На финала, еуфория, Николайчо пристига! Дани-бегачка почна да сваля проследяващата лента от глезена ми, аз започнах да търся gps-тракера, бях го сложил отзад, намерих го… той го сложи отпред…съдба…

И така зачаках фенките да им показвам раните си.

След като се излегнахме на плажа и затворих очи за малко, че да изчакаме и Дани да завърши бягането си…и той финишира… супер пич!

Не пропуснах да посетя кинезиотерпевта в базовия лагер /евала на организаторите за услугата/, посетих и докторката да прочисти раната…а тя дълго търси и толкова малка лепенка из чантата си.

Вечерта се погледнах в огледалото, виждаха се органи, които от тийнейджърските си години, когато бях още по-голям чирос, не бях виждал.

След 6 часа бухане, 5500 калории по-малко в мен, сега мисля поне седмица да ям само вредни неща…И мазни и вредни!

А между другото отбора на Дунавските комари завърши на 18-то място от 80 щафети и над 200 участника – Браво момчета, благодаря за емоцията!

Адмирации за организаторите и доброволците, усмихнати и с професионално отношение към участниците… и е факт, че поради добре маркираното трасе, за 116км. не можах да се загубя из девствената Странджа.

Автор: Николай Боляров